“Хората във Франция имат един израз: “остроумен на стъпалата”. На френски: esprit de l’escalier. Означава момента, когато откриеш отговора, но е много късно.Например си на купон и някой те обиди. Трябва да кажеш нещо. И така под напрежение, всеки те гледа, и казваш нещо глупаво. Но в момента, когато напуснеш купона…

Когато прекрачваш стъпалата, тогава - магия. Сещаш се за перфектното нещо да кажеш.Перфектното затапване.

Това е духът на стъпалата.

Бедата е, че дори на френски няма израз за глупавите неща, които наистина казваш под напрежение. Тези тъпи, отчаяни неща, които наистина мислиш или правиш. Някои неща са прекалено жалки, за да получат име. Твърде жалки, за да се говори за тях.”

На този адрес може да прочетете целия разказ, преведен на български от мен.

Малко история:

Монти Пайтън са създателите и звездите от “Летящия цирк на Монти Пайтън”, английски телевизионен комедиен сериал, чието излъчване започва на 5ти октомври 1969 година. Като телевизионен сериал той се състои от 45 епизода в 4 сезона. Но феноменът на Пайтъните е много по-голям - правят се четири филма, много представления на сцена, безброй аудио записи, няколко компютърни игри и книги. Той слага началото и на звездните кариери на членовете.

Сериалът, излъчван от BBC от 1969 до 1974, е измислен, написан и с участието на Греъм Чапман, Джон Клийз, Тери Гилиъм, Ерик Айдъл, Тери Джоунс и Майкъл Палин. Свободно структурирано като шоу, пълно със скечове, но с новаторски подход (с помощта на анимацията на Тери Гилиъм), “циркът” дал ново значение на думата “допустимо”, както в стил, така и в съдържание.

Влиянието на групата върху комедията може да се сравни само с това на Бийтълс върху музиката. Интересен факт е, че всички музиканти от Бийтълс са били фенове на Монти Пайтън. Ринго Стар прави кратко появяване в края на епизод от “Летящия цирк”, озаглавен “Mr. & Mrs. Brian Norris’ Ford Popular”, където играе себе си. Джордж Харисън участва като един от канадските конни полицаи в Песента на дърваря.

 Освават само няколко дни до ежегодния конкурс за Гигантски зеленчуци. Уолъс и Громит се грижат за сигурността на  огромните зелки, краставици, тикви, артишоци и други заешки деликатеси. Домът им е препълнен с хванати зайци, за които се грижат. Или поне Громит се грижи за тях. Защото те са “Anti-Pesto” и когато очите на някой стенен портрет започнат да мигат, те вече са на път.

Уолъс се опитва да промие малките мозъци на дългоушите си питомци (”Само малко бърникане в мозъка, това е всичко”), но експериментът е неуспешен (благодарение на прословутата му несръчност) и вече има нова опасност за зеленчуците рекордьори, включена в заглавието. Междувременно Громит се грижи Уолъс да спазва диета и да намали сиренето. Той си намира друга страст в лицето на Лейди Тотингтън (озвучена от Хелена Бонъм Картър). Така се завързва любовен триъгълник, чийто тъп ъгъл е Виктор Куотърмейн (Ралф Файнс),  нисък и плешив аристократ, запален по лова.
Анимацията е чудесна, както се и очакваше. Има много незабравини герои и сцени, като например отец Хеджис и неговите “24 carrots”, малките зайци в дома на Уолъс и Громит. Има много шеги, които биха убягнали при зле направени субтитри или на хора, които не са много добри по езика на Острова. Във филма има изобилие от шеги с известни филми, повечето от които са свързани с легендарни хорър филми. Но и сами ще видите това :) .

Лорд Куотърмейн: Как, по дяволите, тези слабоумни глупаци ще хванат такъв голям заек?
Уолъс: С голям капан?
Громит се удря по челото.
Г-н Крук: За Бога, той…. той го измисли!

В началото подходих към филма с не много високи очаквания, което може да се разбере от две годишното ми отлагане да го гледам. Но сега мога искрено да кажа, че това е един от най-очарователните и красиви приключенски филми, който ще се хареса най-вече на децата, които не искат да пораснат (или още не са пораснали, игнорирайки цифрите в ЕГН-то си). История за пирати, феи, индианци и едно момче, отричащо всичко друго, освен битките и летенето - какво повече може да искаме. Режисьорът П. Дж. Хоугън, който също е един от сценаристите, адаптирари книгата на Сър Джеймс Бари е успял да съчетае по изумителен начин различните филтри, ъгли и движение на камерата, така че да улови по блестящ начин измененията в океана, небето и въобще природата, която е отражение на душата на Питър Пан. Другият сценарист е Майкъл Голденбърг, който е написал “Контакт” на Робърт Земекис и е адаптирал “Хари Потър и орденът на феникса”. Книгата на Бари съм чел като малък, и ще я прочета скоро отнова за да преценя колко точно се придържа към нея, въпреки че се заканвам за това откакто гледах Finding Neverland. Актьорския състав всъщност беше най-голямата изненада за мен. На първо място, разбира се, застава Джейсън Айзъкс, който е перфектен в ролята на г-н Дарлинг и капитан Хук, който още с първото си появяване ме накара за забравя иначе перфектната игра на Дъстин Хофман в онова недорозумение на г-н Спилбърг.

 Метаморфозата му от студен и стриктен баща в началото към любящ такъв в края на филма съвпада с промяната в мирогледа на капитан Хук. Всяка негова реплика като кръвожадния пират, готов на всичко за да си отмъсти на Пан за ръката си, те кара да искаш да си завържеш шарена кърпа пред едното око, да извадиш някоя неприятно голяма сабя  и да се наливаш с ром по цял ден, докато скачаш на абордаж. В същия момент много успешно пресъздава страхът на Хук от тиктакащия крокодил, чиято големина искрено ме изненада. Оливия Уилямс също прави много добра роля като майката на Уенди, обичаща съпруга си въпреки странното му и отчуждено отношение. Притежава присъствие на екрана, което много от колежките й губят още рано в кариерите си. Децата актьори също не остават по-назад, въпреки, че за повечето това е първа роля. Момичето, което играе Уенди притежава някаква странна симпатичност (дали има такава дума въобще), а и говори с английски акцент, който е само плюс. Актьорът, играещ Питър съм го виждал в Frailty, където играеше малкия брат. Едни от най-добите представяния на деца от последните години. Крис Колъмбъс трябва да си вземе бележка след почти нелепата игра на повечето младежи в първите два филма за Хари Потър. А всяка поява на изгубените момчета предизвикава усмивка, придружена с кикотене след тяхня реплика. Музиката беше чудесна и никога не се натрапваше, просто се появяваше в подходящия момент за да увеличи неколкократно емоциите от дадена сцена. Композитор е един от любимите ми творци на филмова музика, а именно Джеймс Нютън Хауърд. Филмът съдържа и доста драматични сцени, придружени от подходящ музикален съпровод. Има и изобилие от красиви кадри. Сцената, в която пиратското знаме се показва над памуковите облаци и корабът започва да плава в тези над Лондон до самия Биг Бен е направена с толкова въображение, така че следващата да те остави с широко отворени очи. С този филм прекарах едни от най-приятните си два часа от доста време насам.