Този ден летящите чинии се приземиха. Стотици, златисти,
безшумни, спускащи се от небето като огромни снежинки.
И хората от Земята стояха и гледаха как се спускат.
Чакаха с пресъхнали уста да разберат какво ще излезе отвътре.
И никой не знаеше дали ще сме тук и утре.
Но ти не им обърна внимание, защото…

Този ден, денят, в който дойдоха летящите чинии, по някакво съвпадение
беше денят, в който гробовете пуснаха мъртвите,
и зомбитата си пробиха път през меката земя,
и изригнаха, поеха с тромава походка и тъп поглед, като машини,
и тръгнаха към нас, живите, и ние се разпищяхме и побегнахме.
Но ти и на това не обърна внимание, защото…

В деня на летящите чинии, който беше и денят на зомбитата, беше и
Рагнарок, и телевизионните екрани ни показаха
кораб, построен от нокти на мъртъвци, змия, вълк
всичките по-големи, отколкото побира съзнанието
и операторът не успя
да се отдръпне достатъчно и тогава Боговете излязоха.
Но ти не ги видя, защото…

В деня на чиниите-зомбитата-битката на боговете настана потоп
и всички бидохме погълнати от джинове и духове,
които ни предлагаха желания и чудеса, и вечности,
и чар, и мъдрост, и истински смели сърца, и гърнета със злато,
докато великани и пчели убийци вилнееха по земята.
Но ти изобщо не разбра, защото…

Този ден беше денят на летящите чинии, денят на зомбитата,
денят на Рагнарок и на феите,
денят, в който дойдоха жестоки виелици
и снегове, и градовете се превърнаха в кристал,
денят, в който растителността измря,
пластмасите се разтопиха, денят, в който
компютрите се обърнаха срещу нас, а екраните им ни казваха,
че трябва да им се подчиним, денят, в който
ангели, поркани и залитащи, излязоха от баровете
и всички камбани в Лондон зазвъняха, денят, в който
животните ни проговориха на асирийски, денят на Йети,
денят на плющящите мантии и
денят на Машината на времето.
Но ти не забеляза нищо, защото
си стоеше в стаята и не правеше нищо, даже не четеше всъщност,
и само се взираше в телефона и се
чудеше дали ще ти се обадя.

It’s over. Не мога да повярвам, че най-накрая и това свърши. Изненади имаше в няколко дисциплини (История на българското кино и История на руската литература), на които ми писаха петици без никакво обяснение защо, но ще го преживея. Трите четворки бяха заслужени, смятайки доста нередовното ми явяване на някои лекции и упражнения и не дотам задоволителното изпълняване на курсовите задачи. И 7 шестици за да измият срама. В крайна сметка всичко приключи с “страшни преподаватели (повечето от тях) и колеги имам” и “от другия семестър съм по-редовен и трудолюбив”. И се отдавам на малко почивка

П.п. София Филм Фест! На 28-ми ще излезе програмата, а на 6-ти март е откриването. I’m so there

Просто гледайте това. Няма да пиша нищо за филма.

Yes, sir, it is

Балканкан. Какво да си кривим душата. Да си го кажем направо - супер готин филм и нещо наистина различно от полуострова. По последното малко послъгах. Имаше моменти, които ми напомниха на “Черна котка, бял котарак”, обаче без циганията. Имаше си и клиширани моменти. Ама си имаше и готина балканска атмосфера на омраза и неразбиране. Лошо няма. Монтажа беше правен от човек с тикове на ръцете или нещо подобно, но ми хареса. Забързан когато трябва, муден никога. Режисьорът се беше опитал да направи атмосферата по-странна с наклонена камера. Малко не му се получи. Иначе имаше попадения през целия филм. Имаше много уникални персонажи, особено българския лекар или групата хървати, които се избиха малко измислено, но готино. Представянето на Белград със статичните хора и самите сцени там доста ми харесаха. Изобщо много добро представяне на западните Балкани, та се чудя тук докога ще ни замазват очите с Иван Ничев и компания, като изключвам “Откраднати очи” като филм от Анкара.

Да живее България!
Да живее Франц Йосиф!
Да живее граф Андраши!
Да живее християнска Европа!

Х. Б о т й о в

 

“Хората във Франция имат един израз: “остроумен на стъпалата”. На френски: esprit de l’escalier. Означава момента, когато откриеш отговора, но е много късно.Например си на купон и някой те обиди. Трябва да кажеш нещо. И така под напрежение, всеки те гледа, и казваш нещо глупаво. Но в момента, когато напуснеш купона…

Когато прекрачваш стъпалата, тогава - магия. Сещаш се за перфектното нещо да кажеш.Перфектното затапване.

Това е духът на стъпалата.

Бедата е, че дори на френски няма израз за глупавите неща, които наистина казваш под напрежение. Тези тъпи, отчаяни неща, които наистина мислиш или правиш. Някои неща са прекалено жалки, за да получат име. Твърде жалки, за да се говори за тях.”

На този адрес може да прочетете целия разказ, преведен на български от мен.

 

Малко история:

Монти Пайтън са създателите и звездите от “Летящия цирк на Монти Пайтън”, английски телевизионен комедиен сериал, чието излъчване започва на 5ти октомври 1969 година. Като телевизионен сериал той се състои от 45 епизода в 4 сезона. Но феноменът на Пайтъните е много по-голям - правят се четири филма, много представления на сцена, безброй аудио записи, няколко компютърни игри и книги. Той слага началото и на звездните кариери на членовете.

Сериалът, излъчван от BBC от 1969 до 1974, е измислен, написан и с участието на Греъм Чапман, Джон Клийз, Тери Гилиъм, Ерик Айдъл, Тери Джоунс и Майкъл Палин. Свободно структурирано като шоу, пълно със скечове, но с новаторски подход (с помощта на анимацията на Тери Гилиъм), “циркът” дал ново значение на думата “допустимо”, както в стил, така и в съдържание.

Влиянието на групата върху комедията може да се сравни само с това на Бийтълс върху музиката. Интересен факт е, че всички музиканти от Бийтълс са били фенове на Монти Пайтън. Ринго Стар прави кратко появяване в края на епизод от “Летящия цирк”, озаглавен “Mr. & Mrs. Brian Norris’ Ford Popular”, където играе себе си. Джордж Харисън участва като един от канадските конни полицаи в Песента на дърваря.